Като ти се случат няколко гадни неща в един и същи ден, чак не знаеш кое те кара да се чувстваш по-зле. И няма как да не се запиташ има ли го онзи "върховен замисъл" и кому е притрябвало да те наказва така.
Животът е кратък.
Падам, ставам, ближа рани, ядосвам се, минава ми, усмихвам се и като погледна назад нищо от страданието не си е заслужавало. Таман свикна да не се тормозя и да я карам по-полека и тутакси отново нещо ме връхлита.
Трябва да проверя дали наистина водката я дават с утеха.
Като че ли всичко друго лесно се преживява и дори забравя.. но срещата със смъртта винаги ме стяга за гърлото. Особено като видя некролог на връстник - подкосяват ми се краката. А днес дори беше на моя позната. И отново ми напомни колко неизвестно малко време имаме за себе си и хората, които обичаме...